КАК ИСКАМ....

Как искам сега да съм до теб,

и да усещам топлото ти тяло,

как искам сега да съм до теб,

и мечтая да сме като едно цяло.

Прости ми, че искам тази мечта,

която за мен е една единствена,

да се сбъдне  вече в живота мой,

и да имам най-после само покой....

Прости ми, че искам да  си до мен,

както всяка нощ, така и всеки ден.

да споделяме обичта си голяма,

и да бъдем непрекъснато двама.

Вярвам вече, че ти си за мен това,

за което непрекъснато си мечтая,

вярвам, че ти си онова, което зная,

и вярвам, че не съм излъгана сега...

Кажи ми, да ти вярвам ли за онова,

да те обичам ли или това е шега,

моля те, кажи и повече не ме лъжи,

защото ще бъдат тежки дните ми.

Защо не ми каза, че ме обичаш,

тогава когато каза, че се вричаш,

в любов, красива и много желана, 

а в същност е била със забрана...?

Аз толкова много си мечтаех за теб,

и не се страхувах, че стъпвам на лед,

винаги вярвах в теб и в твоята любов,

казваше ми, че ти на всичко си готов.

А какво се случи сега в живота мой,

не само, че не настъпи този покой,

  за който само съм си мечтала до сега,

           но че любовта ни е била голяма лъжа.          

Как искам отново да си до мен,

     и да е всяка нощ и всеки божи ден....

     искам те, не само като една мечта,

      но и като една бленувана истина...

08.12.2013г. - 16.11 ч.

Stacyan

(Ан Маринова)

ШЕГА.....

Ех мили, как куриозно,

та аз говоря сериозно,

това за мойто кафе,

всеки тук ще разбере.

Дали съм тука чудна...

казвам ти че съм будна,

разбрах, че ме обожаваш,

тогава го заслужаваш!

Казваш, че аз се чудя,

а аз много рано се будя,

напротив в мен жената,

разбира напълно шегата.

И кой е този „светъл“ ден

в който аз съм дошла с тен,

и при теб ей тъй на шега,

и съм помислила, че е лъжа?

А, кое е туй неподходящо,

а сърцето ти е тъй зрящо?

Любима  ти ме наричаш,

и казваш, че ме обичаш?

Ех,  сърцето май  те пита,

дали аз съм тъй сърдита...?

И как така - не на шега,

ти искаш да ти стана жена?

Как да се съглася тогава,

като никой не те познава?

Ех, ще си помисля аз сега,

пък, по-късно мога да реша...

10.10.2011г. 13.30ч.

Stacyan

(Ан Маринова) 

НАВЪН ВАЛИ, ВАЛИ...

Времето много се развали,

а навън дъжда вали, вали..

не беше ден, не беше два,

цяла нощ и цял ден не спря.

Бурята дърветата повали, 

може би са три, или четири, 

но това не е проблем сега,

защото бурята пак завилня.

Морето страшно се разгневи, 

и с огромните си черни вълни,

крайморската алея наводни,

и асфалта и камъните затри.

Нищо не остана там, за сега,

имаше студ и дъжд на брега.

Сняг на много места заваля,

покри градове и много селца,

зимата бързо се разстилаше, 

и всичко със сняг покриваше.

А малките и нежни врабчета,

се криеха по покриви и дървета,

и така, чакаха студа да свърши,

техните тела да не прекърши. 

Пееха си те волно из полята,

но от студа си пазеха гърлата,

за да може като се стопли,

пак да чуваме техните „вопли“,

песните им прекрасни и игриви,

които за всички са и много мили...

Сега пък сняг взе, че заваля,

и покри всичко по тази земя. 

Побеляха къщите и дърветата,

побеляха пътищата и полетата,

само пътеките черни останаха,

за хората които се захванаха,

да почистят този голям сняг, 

какъвто нямаше на този бряг.

Морето не даваше да се стели,

сняг като големи бели постели,

върху неговите черни вълни,

които продължаваха пълни,

със сила и огромен трясък, 

въздуха край брега да огласят.

Само чайките чисто бели,

и гларусите прелители,

се виждаха горе над водата, 

защото си търсеха храната.

Хайде мило време спри се,

дай ни време, опомни се,

сега е времето на есента,

не искаме да идва зимата.

Автор: Stacyan 
(Ан Маринова)

18.10.2011 год. - 15:15 ч.

ДАЛЕЧ ОТ МЕН

Далеч от мен са твоите очи,

в които виждах моите мечти.

Далеч от мен са твоите ръце,

с които галеше моето лице.

 Сама съм в нощите тъжни,

  сама съм в дните неизбежни,

   стоя и те чакам с нетърпение,

     да се върнеш от това забвение.

А съдбата така и не разбра, 

колко много съм те обичала,

и че не искам да съм сама,

и да съм далеч от любовта.

Нима сега ще трябва да деля,

разстоянието с моята съдба?

Защо съдба, ти  пак мен избра,

защо ме накара вечно да тъжа?

Да можех бързо сама да реша,

и да замина там на край света,

където вече той сега се намира,

и всичко само в бяло тушира...?

Кажи ми ти, моя тъжна съдба,

искам от теб сега да разбера,

дали заслужава любовта ми,

мъжът, който е в паметта ми?

Автор: Stacyan
(Ан Маринова)

м. декември 2013 год.